Докато светът е погълнат от ежедневните си грижи и виртуални зрелища, улиците на Техеран са напоени с кръв, протестиращи биват убивани, а страхът задушава иранските градове. Десетилетия наред творческият елит на Иран е понасял тежестта на тиранията. Режисьори, актьори, писатели и музиканти са били хвърляни в затвори, изпращани в изгнание или принуждавани да мълчат единствено заради стремежа си да разказват истории или да отстояват свободата. Цели семейства живеят в ужас заради връзките си с хора, дръзнали да творят изкуство.
Не бива да забравяме, че жените в Иран, третирани като граждани втора ръка, нямат право да пеят пред публика. Момичета на едва девет години могат законно да бъдат омъжени, стига съдия и баща да одобрят. Съдебната система не предлага справедливост за жени, ЛГБТК+ общността или дисиденти. В страната артистичната свобода се третира като престъпление, а демокрацията – като заплаха.
Тези нарушения не са абстрактни казуси в областта на човешките права. Те представляват престъпления срещу човечеството – систематични, умишлени и ескалиращи. Само през последния месец репресиите достигнаха невъобразими нива: протестиращи са застрелвани по улиците, тела, понякога все още живи, са поставяни в чували, свидетелства се за изтезания в затвори и мистериозни смъртни случаи след освобождаване. Има данни за насилствено отнемане на органи в болници, а жени биват редовно изнасилвани или екзекутирани, защото са дръзнали да изрекат истината си. Мълчанието пред такъв ужас е съучастие.
Холивуд и световната творческа общност не могат да претендират за неутралитет. Мълчанието на мнозина от филмовата индустрия, които са изразявали позиция по други кризи и репресии по света – от Тибет до Южна Африка, от Украйна до Палестина – не остава незабелязано. Когато ирански режисьори като Джафар Панахи са осъждани на затвор, когато актьори са принуждавани да мълчат, а светът продължава да подминава, ние сме съучастници. Застъпничеството е наша отговорност; неутралитетът не е опция. Живеем в съдбоносен исторически момент. Гражданите на Иран се задушават под железен юмрук и светът трябва да говори в един глас. Тази трагедия не може да продължава. Смяната на режима – изричната цел на протестите – не е просто политически аргумент; тя е морален императив. Да останеш безмълвен означава да одобряваш кръвта по улиците, екзекуцията на артисти, заглушаването на жените, кражбата на детство и заличаването на човешкото достойнство.
Спомените от детството на мнозина, напуснали Иран, рисуват картина на оживен, модернизиран, но същевременно дълбоко вкоренен в традициите град, който копнее да се развива заедно със съвременния свят. Пристигайки в страни като Америка, те са се сблъсквали с рязко различна реалност. По времето на заложническата криза Иран е бил обявен за част от „Оста на злото“, много преди Джордж У. Буш да използва термина. Мнозина, чиито еврейски ирански семейства са избягали, са били безмилостно тормозени заради произхода си.
Разбира се, по-голямата част от иранците, останали в страната, не са били съучастници в злодеянията на режима; те са били обикновени хора, живеещи под тиранична теокрация, която бавно е върнала часовника назад към средновековни времена, смазвайки свободите и задушавайки творчеството. Жените са били и продължават да бъдат принуждавани да покриват главите си, да спазват строги правила за облекло и да живеят под постоянно наблюдение – ярък контраст с жизнерадостния смях и обикновения живот, които мнозина помнят от детството си.
Романът „Разказът на прислужницата“ от Маргарет Атууд се твърди, че е вдъхновен отчасти от революцията от 1979 г. Той си представя общество, в което тиранията отнема на жените автономията и свободата. И все пак дори най-мрачните ѝ визии бледнеят в сравнение с днешната реалност в Иран, където жени са хвърляни в затвори, изтезавани и екзекутирани просто защото са се осмелили да говорят, а цели общности живеят в постоянен страх. Тези зверства изискват повече от мимолетни заглавия или празно възмущение; те изискват постоянно глобално внимание и солидарност. Творческата общност от режисьори, писатели, художници и разказвачи по света трябва да застане до иранските граждани, да усилва гласовете им, да защитава изкуството им и да откаже да остане неутрална. Да се постъпи другояче означава да се приеме свят, в който тиранията продължава да смазва както културата, така и човечеството.
